В красива долина, недалеч от с. Сяново, Тутраканско, се намира Сяновският девически манастир.
Старо предание разказва, че в този район се е намирал град наречен Паскаля, от който е останало името на местността “Паскалъка”. До града е имало три манастира: “Света Марина”, “Свети Никола” и “Свети Мина”. Съдбата им е неясна, но се предполага, че са опожарени от турците при падането под робство. И днес при обработването на земята се намират каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци. През 1911 г. водата от аязмото блика отново и започват да прииждат от всякъде християни поклонници. Новината за извора се разнесла бързо и извора е каптиран. През 1943 г. за енорийски свещеник на с. Сяново е назначен новоръкоположения свещеник Димитър Мирчев Петков. През същата година той, заедно с още двама свещеници отслужил водосвет на извора и се измил с лековитата вода. Станало чудо – ревматизма, от който страдал, бил излекуван. Отец Димитър решил да възстанови манастира. Начинанието било благословено от Доростоло-Червенския митрополит Михаил на 16. 10. 1944 г. Бил основан комитет с председател и касиер свещ. Димитър Петков и членове Трифон Сабански и Иван Мокрев. С даренията на християните, посещаващи всекидневно аязмото, през 1944-45 г. е построен параклис, в средата на който е извора. Трите стаи за поклонници са построени с дарението на Донка Хлебарова от с. Нова Черна. Назначен бил пазач от с. Стамболово, който пристигнал в манастира с парализирани дясна ръка и крак, но след седмица, при ежедневно измиване с водата от извора оздравял напълно, след което не пожелал възнаграждение. На храмовия празник – 30. 07. 1945 г., деня на св. Марина /стар стил/, била отслужена света Литургия от свещеници от съседните села и други епархии. Събрали се около 5000 поклонници. Постъпилите дарения от “имена”, “водосвети”, “молитви” и от продажбата на кърпи, грижливо се записвали в приходната книга, за издръжка на манастира.Около 1950 г. в манастира постъпила монахиня Текла /в мире Капка стоева Иванова/. Тя се грижела за свещеното място и посрещала ежедневно поклонниците. За съжаление се случило нещастие. В регистъра за починалите на с. Нова Черна, срещу нейното име е записано: “похитена и безчестена от злосторна ръка”. Тя е погребана на 11. 10. 1960 г. в манастира. Опелото извършил отец Христо Христов. След нея за кратко време изпълнявала послушание друга монахиня. За манастира настъпили трудни години. Околийския лекар от Тутракан, често правел проверка по сигнали, че мястото не е манастир, а лечебница. От направените проверки се оказало, че се спазва хигиена край извора, в храма и религиозното вярване да се пие вода “за здраве”, не може да се забрани. Злонамерени хора заплашвали поклонниците, че посещават манастира и правят дарения. Заплашвали, че манастира е построен без знание на държавната власт и, че е нелегален. Наплашени, християните започнали да се отдръпват и да не посещават манастира. Пазача напуснал. Светата обител започнала да се разрушава. Иманяри започнали да търсят скрити съкровища. Но както казва една поговорка: “святое место пусто не бывает”. През 1991 г. възниква идеята за възстановяване на манастира. Бил разкрит извора, над който издигнали параклис. Била построена и малка сграда. Всяка година на храмовия празник – 17.07. – Св. вмчца Марина, се стичат множество богомолци от близо и далеч. Единственият действащ манастир с аязмо в Добруджа отново очаква своите поклонници.
